Богдан

В зората на 20-ти век, жителите от цели български села тръгват към Питсбърг. Там новите емигранти започват работа във фабриките за стомана. Не мога да си представя, кой точно е първият човек, който им е разказал за богатствата на Америка? Или пък, какви са били обстоятелствата или разтурените мечти, които са създали предпоставките за това междуконтинентално пътешествие? Дали младите, с милостинята на старите, са повели селата си? Дали са тръгнали, въпреки сълзите на старата майка?

Представям си статуята на свободата надвесила се като родопска скала над моите прадеди. А те - смаяни, с погледи насочени към факлата наново разпалила тяхните угаснали мечти. Облечени поне частично в това облекло, което в днешно време наричаме автентично, търсим го под дърво и камък и го споделяме на социалните мрежи. А техните куфари какво ли ‘там’ са носели?

Преди да тръгнат, знаели ли са, че един от прякорите на Питсбърг е бил “Адът с отворения капак”? Някой разказвал ли е за нощните лампи, които са осветявали пътищата чак до 10 сутринта и гаснели, чак когато слънцето се издигало най-високо - толкова замърсен е бил въздуха. Как тези пришълци, оженени от поколения за българските планини и ливади са се адаптирали в един град оцапан до черно от прогреса на индустриализма? Дали за връщане е можело дори да става въпрос? Може би по-правилният въпрос е кой е останал само в ум и тяло, и кой в сърце?

През 1930 се отворя първия Българо-Македонски Културен Център от тези, които остават. Какво по-хубаво от това, че ТАМ се прожектира в читалището, където поколения от българи и македонци са се събирали да празнуват и да бъдат заедно. По същият начин в далечната 2019, ние продължаваме да се събираме, да празнуваме, с разликата, че повечето български общности в чужбина нямат читалище, което да наричат свое.

Запознавам се с Ед, учтив, светъл и мил човек на възраст, внука на основателите на читалището. Запознавам се и с двама от братовчедите му. Един от тях ми казва - Нашите родители са построили града. Нито Ед, нито братовчедите му говорят български. Ако ги срещна на улицата по нищо няма да позная, че носят българския ген. Прегръщам жена си за снимка и се питам дали нашите внуци един ден ще отидат да гледат български филм, който се прожектира в чужбина? И дали на път към дома си ще си спомнят за дядо Богдан и баба Мария и ще ги припознаят в една любовна история. Една история разказана на друг език.